Гибелта на капитан Марин Маринов, българин, служител на ООН в

 

Гибелта на капитан Марин Маринов, българин, чиновник на Организация на обединените нации в Газа от израелски танков снаряд ни върна към тематиката за близкоизточния спор, убийствата и етническото почистване, т.е. прогонването на палестинците от Газа. Две-три къси известия за погребението на капитан Маринов, кой участвал, кой не участвал и мълчанието отново потули протичащото се в палестинската земя.

А то е ужасно.

Сложих си този палестински шал като израз на взаимност с един народ, подлаган на изтребване пред безразличния взор на целия свят. Палестинците в Газа, до неотдавна близо милион и половина, всеобщо напущат земята си, опожарена от израелското навлизане. Напускат я тези, които са оживели. Избитите - сред 40 и 50 хиляди за последните две години, остават под руините. Някои към момента се надяват да се върнат и са се скупчили на границата с Египет. Не ми се коства, че това в миналото ще стане, че Израел ще го разреши. Хората в бежанските палатки се отчайват. Децата им измират, домовете им са разрушени, очакванията ги напущат. Виждат, че всички ги зарязаха - интернационалната общественост, старите им другари в Европа, Русия и Китай, грантовите правозащитници, арабските им братя - всички. Ако нещо ги държи, това е невероятната жизнеспособност на палестинския народ, който, като евреите, се е научил да оцелява при най-страшните неволи и инциденти.

Префърцуненият свят пищеше от отвращение, когато някой отхвърляше демонстративния разгул на лезбо-хомо-педофилите. Имали права. Знаем, че права имат всички - убийците, пандизчиите, животните, дори на буболечките някой може да е измислил права. Палестинците са единствените живи същества, които нямат първото, главното човешко право - на живот. Те могат да бъдат тихомълком и безнаказано изтребвани.

Човек, колкото и да почита евреите, колкото и да ги пази поради Холокоста, не може да остане безразличен пред това, което се прави в името на тяхната сигурност. Не е наложително да ненавиждаш евреите, щом защитаваш палестинците. Или да ненавиждаш палестинците, щом защитаваш Израел. Аз имам другари и от двете страни и знам причините им. Ясно е, че решението на спора сред тях, с цел да е трайно, би трябвало да е заслужено, да взема под внимание ползите и на двете страни.

Крайно време е човечеството да си сложи като първостепенна цел мира в Близкия изток. Били сме близо до него - изключително, когато през 1993 година Арафат и Рабин си стиснаха ръцете. След това, в края на втория си мандат, когато към този момент не зависеше от израелското лоби във Вашингтон, Клинтън предложи най-справедливото до този миг съглашение за преустановяване на спора. Израел го одобри, въпреки и да скърцаше със зъби. Арафат го отхвърли и направи историческа неточност. Сега изискванията ще са доста по-тежки за палестинците, в случай, че се стигне до договаряния. На тях палестинците ще упорстват да имат своя самостоятелна страна. Имат съображение, кой народ не се стреми да живее независимо в своите граници. Евреите пък ще упорстват палестинската страна да не бъде в никакъв случай опасност за сигурността на Израел. Имат съображение, същото желаят и руснаците от Украйна, нали? Лошото е, че войната в Газа е изтласкана на назад във времето от войната в Украйна, към този момент съвсем не се се приказва за нея, а там също гинат с хиляди и то най-вече цивилни - дами, деца, старци. Също има големи опустошения и, за разлика от Украйна, няма вяра за скорошно прекъсване на кръвопролитията. Затова някои намират излаз в ислямския фундаментализъм, за който ще стане дума по-късно. 

( Из предаването “ Не се опасявай “ с Васил Василев, излъчено на 7 април 2025 година по Евроком )